Вход за потребители и търговци

В пустините на Австралия

През 1998 г. имах щастието да попадна в Аделаида и да ми се отдаде възможност близо 1 месец да обикалям из пустините на Австралия, което винаги е било моята мечта. Защото големите градове по източната и южната част на континента имат крайно европейски вид и животът в тях е доста цивилизован, но за сметка на това пустините нямат нищо общо с тях, включително и животът, който водят.

Когато първите европейци навлезли в нея, помислили, че са попаднали в Ада. Пионерът сред тях е Чарлс Стърт, който през 1844 година тръгнал от Аделайд на север, като взел със себе си 11 коня, 30 вола и 200 овце за храна. В околността на река Купър, която пресича границата между днешните щати Южна Австралия и Куинслънд, той прекарал страшно сушаво лято. През декември и януари /тук лятото е обратно на нашето/ температурата достигала 52 градуса С на сянка и въздухът бил така сух, че винтовете, с които били сглобени сандъците с багаж, изпопадали, гребените и изработените от рог дръжки на инструментите се разпаднали на люспи, косите на хората и вълната на овцете престанали да растат, а ноктите на пръстите станали чупливи като стъкло. Само това е достатъчно да илюстрира какво представлява вътрешността на Австралия. На него принадлежи крилатата фраза: “Пейзаж, който никога не се променя, освен към по-лошо.” Затова не е чудно, че банковият служител в най-голямата банка в Аделаида изрече: “Боже, къде отивате!” и присви очи, като че ли картата отразяваше ослепителния блясък на пустинята.

Картата си беше моя и заедно разглеждахме северната част на щата Южна Австралия, с площ 8 пъти колкото България. – “Там само на 2 места осребряват пътнически чекове” – рече той. “Тогава ще е по-добре да взема повече пари в брой –спомням си че казах аз. – Колко мислите, че ще ми трябват?” “Честно да ви кажа – погледна ме той настойчиво, - там, закъдето сте се запътили, изобщо няма да ви трябват пари!”

И действително, никога не съм предполагал, че австралийците от вътрешността, след като се запознах с австралийците от градовете, може да са толкова гостоприемни. Те с радост те посрещат, питат какво правиш в тази пустош и особен блясък се появява в очите им, когато отвърнеш, че си тръгнал да разгледаш родината им. Някои стигат до там, че дори ти предлагат безплатно легло и закуска, а други срещу това просто искат да ти се оплачат или похвалят какво са постигнали в нечовешките условия тук.

Така се срещнах с Иън Ранкин, който има писта за самолети в имението си. Бъбрив като всички свои “колеги” от пустошта, той веднага започна да ми разказва за фермата си, разположена на 6 500 кв. км. В нея отглеждал 30 000 овце, 1 900 едър рогат добитък и “малко” коне. Яздели конете само за удоволствие, иначе за събирането на животните използвали единствено мотоциклетите. “Едновремешните каубои отдавна умряха – моторите са по-бързи и по-издръжливи; понякога овцете са толкова далеч от къщата, че конете биха издъхнали, докато ги стигнат.” – обяснява Иън.

Запознах се и с жената на Ранкин – Мери, двете му деца и двете му кучета. Беше ми любопитно и затова я попитах как се справя с децата, с работата и болестите тук, далеч от света, когато Иън замине по бизнес в Аделаида или дори Мелбърн. Тя ме погледна снизходително като човек, който очевидно не е от тук и отвърна: “Просто продължаваш напред! Нямаш избор!”

Нямаш избор дори и да живееш в най-голямата ферма на земята – “Ана Крийк”. Тя обхваща площ от 31 000 кв. км – колкото Белгия. Земята е частна и притежание на един човек. Затова за фермите тук се казва, че са с размерите на държави, а градовете – с размерите на кръчми. В нея се отглеждат 300 000 глави добитък. Токът в имението се добива благодарение на генератор, който захранва факс, няколко телевизора, климатици.

Разхождайки се из имението, се зачудих какво ли правят хората тук, когато привършат ежедневната си работа? Разбрах, че “естествено” отиват в кръчмата. На 27 километра югоизточно от “Ана Крийк” се намира “Уилям Крийк”. Наскоро населението на “града” нараснало на 11 души, но “все още мисля, че сме най-малкото населено място в Австралия” – споделя Крис Браун. Вечер кръчмата е пълна – в буквалния смисъл на думата целият град е в нея. “Но туризмът също помага – подмята Крис. – Ето сега вие сте тук... но все пак малко хора идват” – сериозно казва той.

Същата вечер в кръчмата чух един виц, много характерен за мястото, което го е родило: “Посетител пита в бара къде е телефона. Отговарят му: “В хладилника, мъжки.” “Че какво прави там? “Пазим го да не се разтопи, бе мъжки!” Във фермата Дрисдейл телефонът наистина се помещаваше в стар, неработещ хладилник, на чиято врата пишеше: “Пуснете монета, за да говорите.”

На другия ден продължих нагоре към Алис-Спрингс. Тук главната атракция е Айърс Рок. Сред трептящия в маранята хоризонт и нагрятата до пропукване равнина се издига най-големият монолит в света – дълъг 3 километра, широк 2 и висок 350 метра. Той представлява една червена скала, извисяваща се над околния равнинен пейзаж като излизаща на повърхността подводница. Това е спираща дъха гледка, поглъщаща цялото внимание на посетителя. Не случайно аборигените я смятат за свещена.

На изток и запад от града се простира планинската верига Макдонъл – една от най-старите на земята. Симетричните й ридове са насечени от смразяващи кръвта каньони. Дълбоките й долини са сухи, тесни и дълги. Тя се издига с около 600 метра над съседните пустинни области и продължава около 300 километра сред прах, вятър и горещина. Това е най-самотното място на света – тук даже и аборигени не живеят.

На югозапад е областта Нълърбър – варовиково плато без нито едно дърво. Тук се намира най-дългата права ж.п. отсечка в света – 450 км без нито един завой вляво или вдясно. Тя започва от щата Южна Австралия и продължава в щата Западна Австралия. Но до Западна да се връщам. Само ще спомена, че щатът Западна Австралия е по-голям от някои големи европейски държави – надвишава 2 млн. кв. км., от които 600 000 са пустини. В тях живеят 90 000 души.

 

Автор и победител в конкурса на travel.bg: Радослав Райков