Вход за потребители и търговци

Тигърът на Седемте морета

Преди време, когато ви разказвах за магичното си преживяване в Мон Сен Мишел, споменах, че вечерта ме заведоха в Сен Мало. Нали трябваше да похапнем от прочутите бретански стриди, или както леля ми префърцунено им казва – “юитри”.

Сен Мало се намира на границата между Франция и Бретан. В града е построена една кула, наречена “Кик-ен-груан” (“Който иска, да мърмори”). Някогашната кралица на Франция Ан дьо Бретан заповядала да издигнат кула в размирното градче. Местните благородници протестирали, но царствената дама тръснала леко главица, тропнала с краче и отговорила: “Който иска, да мърмори, ще бъде тъй, защото аз съм пожелала”. Жена ей, не лукова глава!

Моите приятели намериха две стаи в Ла Мезон, както франсетата простичко наричат Льо Реле де Порт Руж. Приятна обстановка, семпличка, но то оставаше и да е друга при тези цени. Добре, че бях малко нещо като на гости, та не плащах.

След като се стоварихме към 9.30 вечерта, ме помъкнаха към местната колоритна кръчмица, която някога се славела като любимо място на прочутите корсари на Сен Мало, а сега е известна с прекрасната си кухня и винаги пресните стриди. Това със стридите, ако питате мен, си е гадна работа – сервират ти ги живи. Идеята да ги ръсиш с лимон идва от времето, когато трябвало да се провери дали не са стари. Та ако онова слузестото се сгърчи, значи – прясно.

Да не говорим, че колкото и да са ги мили, пак ми хрупаше пясък между зъбите. Даже учтиво попитах дали от толкова пясък, някой не е образувал бисери вместо камъни в жлъчката. Не ми оцениха хумора. Тъпках се, тъпках се, то няма засищане, но пък после какви болки в стомаха, дори благоговейната английска сол не помогна, за въглена да не говорим.

Вече си ме знаете с моите пристрастия към крепости, кръв, тъмници и прочие, та за мен магията на Сен Мало не бе свързана с “юитрите”, Мопертюи, Ла Бурдоне и великия Шатобриан. Последният е погребан на близкото островче Гран Бе, положен не в легнало, а във вертикално положение и с лице към морето. Заради тази история се отказах от прочутото телешко филе „Шатобриан”.

Защо обаче ми хареса градчето? Защото тук се е подвизавал друг герой от детството ми – „Тигърът на Седемте морета”, любимият корсар на Наполеон Бонапарт Сюркуф, който на двайсет вече командвал първия си кораб. Все още си го представям в онази легенда, как сразил на дуел ни повече, ни по-малко от дванайсет души: единайсет от тях убил, последния пощадил. Ама е отворил и работа на гробарите, освен ако не са подхранили ония омразни „юитри”. Само си го представете… Ха сега си ме представете мен – същите дванайсет, но в часове, прекарани в ситни като на ръченица прибежки до тоалетната…

Текст: Ясен Азманов