Вход за потребители и търговци

Предпочитам раницата пред куфара

Биляна Хинова: Никога не знам какво точно ме очаква.Когато му дойде времето, просто тръгвам.

Какво те отведе в Непал?

Страстта към пътешествията и любопитството. Тръгвайки нанякъде, никога не знам какво точно ме очаква. Обичам да ходя на места, които не са ми много ясни. Преди да замина, се подготвям, но забелязвам, че чета повече, като се върна. Имам ли визуална картина, ми е много по-лесно и приятно да изучавам местата, на които съм била.

Колко време прекара там?

Около месец. Бях в Непал през ноември. Тогава е най-хубаво. Както и през пролетта.

Какви хора срещна?

Добронамерени, усмихнати и готови да ти помогнат. Те се издържат от туриста и той за тях е едва ли не светец. Имам двама фаворити, които срещнах в Хималаите – мъж и жена. Мъжът е монах в манастира Тенгбоче, а жената е стопанката на лоджията, в която бяхме отседнали. И двамата се казват Мингма, което на езика на шерпите означава “вторник”. Шерпите кръщават децата си на деня от седмицата, в който са се родили. Мингма, жената, има три сестри, родени във вторник, и всичките се казват Мингма. Тя е участвала в единствената засега женска експедиция до Еверест през 2000 г. На 38 години е, има две деца и е разведена, което за там е табу. Неграмотна е, но покрай туристите знае английски и може да работи с калкулатор.

Разкажи и за монаха.

Него срещнах точно, когато си търсех човек, който да ми покаже мандалата – в чест на празниците будистките монаси правят мандала от цветен пясък. Понеже нямаше да мога да присъствам при развалянето й, исках да я видя преди това. Мингма ми предложи да отида в килията му, където да ми разкаже повече неща. Стори ми се странно, но го последвах. Наистина беше много интересно, той е на 22 години и от 7-годишен е в манастира.

Най-високата точка, до която стигна.

Моят Еверест ли? 5 хиляди метра. Горе всеки стига до момент, в който усеща, че е на границите на възможностите си и това е невероятно. Знаеш, че можеш да направиш усилие и да продължиш още малко, затова важното е да си подготвен по-скоро психически, отколкото физически. Можеш да издържиш трудностите, свързани най-вече с липсата на кислород, но трябва да си готов да се откажеш, щом стигнеш границата. Продължиш ли, изходът е фатален. Височинната болест не прощава на никого. Недостигът на кислород започва да се усеща още на 3200 м.

Как реагира, когато видя Хималаите?

Видях ги още от самолета и бях зашеметена. Това е нещо огромно и безкрайно – не можеш да видиш нито началото, нито края, една безумно красива планинска верига. Като стъпиш на тази Голяма земя (така нарекох Хималаите), се чувстваш като прашинка. Срещата те променя много, даваш си сметка кой си, къде си, за какво става въпрос, а всичките ти мисли, че си голяма работа, изчезват.

Случи ли ти се нещо невероятно, докато беше толкова нависоко?

Имах една необикновена хималайска нощ. Недостигът на кислород ми се отрази върху съня. Не можах да спя около осем нощи. Като лягах, не ми стигаше въздух и седях в полуседнало положение, дремех, четях книги, които си бях качила на телефона. На осмата нощ вече бях решила, че няма как да продължа и с моя шерп (помагаше ми за снимачната техника и други тежки неща), тръгнахме към манастира Тенгбоче. Целта ми беше да остана там три дни. Вече бяхме слезли на около 4 хиляди метра. Успокоена, че ще почивам, вечерта в лоджията изпих две чаши червено вино, което бързо ме приспа. Сънувах някакви неща и изведнъж в съня ми влязоха звуци. В един момент се събудих и установих, че звуците са реални. Оказа се, че в 3.30 ч. през нощта манастирът дава начало на празника Мано Римде, който е еквивалент на нашето гонене на зли духове. Излязох много бързо, за да не изтърва нещо. Бях зашеметена от това, което представляваше нощта в този миг – имаше огромна пълна луна, осветяваща Еверест и останалите върхове наоколо. Гледката беше неописуема. Манастирът светеше, монасите бяха излезли и свиреха на различни инструменти – тръби, рогове и всякакви интересни раковини. На фона на всичко това, както си стоях, гледах и слушах, изведнъж започна звездопад над манастира. Бях омагьосана, дори не посмях да си извадя фотоапарата, страхувах се, че ако започна да шавам, ще разваля картината. До сутринта не мигнах. Оказа се, че само пет човека се бяхме събудили и видели това. Бяхме избрани.

Какви легенди чу за тази страна?

Има много истории. Една от най-разказваните е за Йети – снежния човек. Никой не го е виждал, но има йетиолози, които и до ден днешен го търсят. В Непал се носят легенди, че Йети има деца от нападнати от него жени. Заснети са някакви огромни стъпки, но няма доказателства за съществуването му. Това обаче върши добра работа за туризма, защото всичко там е “Йети” – самолетите от Катманду до Хималаите са Йети Еърлайнс, Йети е по фланелки, шапки, чаши и т.н.

Друго, за което обичат да разказват непалците, е живата богиня Кумари, която живее в Катманду. Това е момиченце, което се избира измежду много деца с конкурс. То не трябва да е виждало кръв до този момент, оглеждат го и го подлагат на изпитания. Плашат го с маски, показват му ритуални кланета на животни и то не трябва да се стресне от нищо. Накрая, като изберат някоя от кандидатките, й представят наредени на масата предмети. Ако избере тези, които са били на предишната богиня, момичето става Кумари до момента, в който види кръв. Най-често докато настъпи полова зрялост. Тогава се избира нова богиня, а тази се прибира у дома и вече не се ползва с добро отношение. Даже се смята, че ако някой мъж се ожени за нея, не е на късмет. По принцип непалците вярват, че Кумари е реинкарнация на богинята Кали.

Хареса ли ти непалската кухня?

Обожавам я. Прилича на индийската, а аз много обичам люто. Там то не е въпрос на вкус, а на оцеляване, за да се справяш с вирусите. Както каза един приятел, “ставаш като микробус”, т.е. носач на микроби. Хигиената е един от най-големите проблеми в Непал.

А алкохолът?

Бира, уиски. Имат си бира “Еверест”, уиски “Еверест”, всичко е “Еверест”. Във всяка една лоджия има и алкохол, и цигари, и тоалетна хартия, и мокри кърпички, но колкото по-нагоре се качваш, толкова по-скъпо става. Все пак всичко се носи на гръб.

Къде другаде си била?

Индия, Израел, Йордания – споменавам местата, на които съм била на Изток, тъй като ми е най-любопитно.

Какво помниш от всяка от тези страни?

Когато се сещам за пътуванията си, в различните моменти си припомням различни неща, но например в Индия имам ярък спомен от един странен индийски автобус. С едно момиче пътувахме на втория етаж на рейса, когато изведнъж тя бръкна и извади от чантата си пълнени чушки със сирене, които носеше от България. И днес, в момента, в който ми замирише на пълнени чушки със сирене, се сещам за Бомбай и за автобуса, в който се бяхме сгънали на четири и хрупахме чушки със сирене. От Непал помня вълшебната хималайска нощ, а от Йордания – Лунната пустиня.

Закъде мечтаеш?

За навсякъде. Човек, колкото повече пътува, толкова повече му се пътува. Искам да се върна в Лунната пустиня – място, което излъчва уникална енергия. Попадайки там, се чудех какво ще правя две нощи в пустинята. Когато си тръгвах, бях убедена, че мястото ми е допаднало страшно много, подействало ми е и със сигурност искам да се върна и да стоя поне една седмица, за да мога да го преживея на 100 процента. Планирам и ходене до Сирия. Не знам защо, но все ме дърпа към арабските страни и искам да отида на колкото се може повече места в този регион. Но не смея да планирам, разчитам на това, че когато му дойде времето, просто тръгвам. Винаги съм готова да тръгна, когато има предизвикателства. Така се чувствам по-добре. Повече обичам да си стягам раницата, отколкото куфара.

Има ли нещо, което винаги вземаш със себе си?

Да, преди 5 години, когато заминавах за Индия, ми подариха една икона, рисувана върху камък. Нея винаги си я нося с мен.

Не тежи ли?

В чантата ми винаги стои торбичка с камъни. Като ми кажат, “Тази чанта тежи все едно имаш камъни”, аз казвам – “Да, аз наистина имам камъни”. Като ги извадя, хората не могат да повярват. Имам камъни отвсякъде, нося си ги и не смея да се разделя с тях. Чудя се защо казват, че камъкът е студен, бездушен и нищо не ти носи. Не, не е вярно, камъкът носи страхотна енергия. Например с Мингма, жената, си разменихме по едно камъче (аз и там си носех) – тя ми подари от Хималаите, аз – от България. И в момента, в който си стисна това камъче, Мингма ми изниква пред очите – с усмивката и жестовете си, с начина, по който говори. Когато се върнах тук и извадих торбата с камъните, казах – “Хайде, сега всеки да си избере по едно камъче”. Някой вметна, че сигурно съм ги събрала пред блока. А всъщност да се наведеш и да вземеш всеки един камък и после да го носиш, в Хималаите ти коства адско усилие, така че камъните бяха най-ценното нещо, което донесох оттам. От Лунната пустиня също съм си взела пясък. Той все още е топъл и от него струи невероятна енергия.

Текст: Миглена Ходжева, Снимки: Личен архив