Вход за потребители и търговци

На плаж в Александруполис

Едно запознанство с членове на Тракийската организация ни отведе в Беломорска Тракия. Предстоеше да се спуснем по поречието на Марица и да посетим Орестиада, Димотика, Суфли, Фере, Александруполис и родното място на Капитан Петко воевода–Дуган Хисар. Очертаваше се възможност и за плаж, така че защо да не открием сезона?

Сутринта се присъединихме към група тракийци,потомци на бежанци от Беломорието,чиито деди са напуснали това взривоопасно място след 1915 година,когато България губи контрол над тези земи и животът става несигурен. Още по-несигурен е обаче,когато част от бежанците се връщат по родните места след един от поредните необмислени договори и по-късно,изпаднали в немилост, тръгват по прашния път към дома–в България.Бях повърхностно запозната с вълненията на тези хора и сега беше момента да получа информация от първа ръка. Страдаха, че България безвъзвратно е загубила територии, в резултат на антибългарско управление на няколко правителства.

Прекосихме границата на ГКПП Капитан Петко воевода. В автобуса пътуваха и няколко възрастни жени – на около 70 години. Те за пръв път пресичаха граница и искрено благодаряха на целия Европейския съюз за дадената им възможност да пътуват без ограничения. Едната твърдеше, че не е виждала през целия си отруден живот Черно море, а сега наведнъж й се предлага възможност не само да  види как живеят нашите съседи гърците, но и да се полюбува на Бяло море.

Човек никога не знае кога ще се изпълнят мечтите му!

Времето беше ясно и поглеждайки през граничната линия  към територията на Турция, Одрин се виждаше като на длан. Двете страни се отделят една от друга чрез река Марица. Не използвахме околовръстни шосета, а минавахме през населените места, за да разглеждаме. Гърците умеят великолепно да украсяват дворовете си и балконите с цветя. Това придаваше празничен вид на всяко селище.

Впечатление ни направи, че много от сградите са оставени на плоча и от покривите им стърчи арматурно желязо. Екскурзоводката ни сподели един много интересен факт: в Гърция не се плаща данък на недовършена сграда. Така че те хитро могат да заобиколят данъчната система, като протакат завършването на дадена сграда с години.

Много скоро стигнахме до най-младия град в Гърция – Орестиада. Той е на около 75 години и е в префектура Еврос. На мястото на града е съществувало древно селище, основано от Орест, син на митичния цар Агамемнон и Клитемнестра. Според митологията Орест убива майка си и е прогонен. В последствие основава Орестиада.

Градът, който най-много ни впечатли, беше Димотика. Разположен е на два хълма, както подсказва и името му в превод от гръцки. Считат го за жива обсерватория на балканската култура, тъй като се откриват пластове от различни епохи. <p>Намира се на 70 км от  границата и е дълбоко свързан с нашата история. Крум пръв е превзел града, а Калоян често го е обсаждал с каменометни машини.

Тук се възстановяват Олимпийските игри през 1332 година в чест на раждането на Йоан Палеолог. Йоан Кантакузин пък е коронясан на самия хълм в църквата Свети Георги. През 1361 г.Димотика е столица на Османската империя.

 Изкачихме се на единия хълм, на който има действащ манастир. По тесните улички, през които минавахме, се натъквахме на остатъци от крепостни стени, скални оброчища, камери, в които траките са съхранявали храна и вода. Местните наричат местността Четиридесетте камери и смятат, че е имало таен изход. Разказаха ни легенда, че от югоизточната кръгла кула е скочила принцеса, разкаяла се, че е дала ключовете от крепостта на турците.

Хвърлихме поглед към другия хълм - близнак, а в подножието се намираше ромската махала.

Слязохме в центъра, за да разгледаме и джамията на Баязид I . Тя не функционира, превърната е в архитектурен паметник. Влязохме в църква в централната част на града, която всички наричаха Златната църква. Действително тя ни порази с великолепието си – иконите блестяха, сякаш са от чисто злато, както и повечето от орнаментите от украсата й. Пред храма бяха поставили паметник на Константин Палеолог – последният византийски император.

 Трябваше да продължим по пътя си към Александруполис. Екскурзоводката ни спомена, че се движим по пътя на коприната – древен търговски път, свързващ някога Китай със Средиземноморието. Суфли е известен с производството на коприна, дори има и такъв музей в града.

Обзеха ме мрачни мисли като си спомних как ликвидираха завод Свила в нашия град ,а част от машините разбрах, че са били закупени от гъркини. Ето защо толкова българи си намират работа в Гърция – те развиват отраслите си, а ние ги затриваме.

Във Фере не спряхме. Навлязохме направо в Александруполис. Минахме покрай летището, край големи магазини на различни търговски вериги и паркирахме на яхтеното пристанище. Градът съществува от преди век и половина. Най-впечатляващ е фарът – поставен на висока кота и е втори по големина в Европа. Около него са пръснати множество кафенета и е разположен увеселителен парк, който присъства целогодишно.

Специфичният морски въздух ни упои и с голямо нетърпение се отправихме към плажа. Ветрецът рошеше вълните. Плажната ивица се състоеше само от камъни. Морето беше изтласкало на брега куп боклуци и водорасли. Ентусиазмът ни да се гмурнем на мига беше охладен от непривлекателната гледка. Все пак извадихме хавлиите. Дълго време съзерцавахме морето и накрая събрахме смелост и се потопихме. Водата беше приятна. Наоколо можехме да преброим около десетина човека, които седяха по бански, но и те като нас се бояха да влизат надълбоко, а само се плискаха на брега. Явно всички ги възпираше мръсотията. Въпреки това всеки от нас изпитваше някакъв възторг от съприкосновението си с морето.

След два часа се отправихме към центъра, решени да хапнем по едно гиру (гръцки дюнер). Настигнаха ни хора от групата, които бяха тръгнали за катедралата „Свети Димитър”.

Храмът се намираше на една успоредна на крайбрежната улица. Построен е в началото на 20 век. Поклонихме се пред иконите, както и пред чудодейната икона, на която доста хора бяха окачили пластини с различни символи. Една от жените твърдеше, че нейна бездетна приятелка, след като посетила църквата и поставила такава пластина, добила детенце. Човек трябва да вярва в чудеса, понеже се случват. На излизане от църквата всеки си вземаше къшей хляб, поставен в огромен панер.

Разходихме се из града и седнахме на едно много приятно кафенце. Предлагаха страхотно кафе, а заедно с него ни раздадоха и списания – само дето не  владеехме гръцки, за да ги прочетем.

По тесните улички слаломираха велосипедисти, мотористи, шофьори. Макар да беше съботен ден, градът беше много оживен. В Дуган Хисар нямаше кой знае какво да се види, защото къщата на Капитан Петко воевода беше разрушена, а бюстът му, издигнат от родолюбци, се намираше в частна собственост.

Поехме към природния резерват Делтата на река Марица. Искахме да се поразходим с лодка и да видим редки видове птици и растения, но цената не беше приемлива и решихме да го посетим следващия път.

На финала на нашето пътешествие се отбихме във всички големи магазини. На връщане на гръцката граница никой не ни провери. Обещахме си, че скоро пак ще дойдем.

 

Автор и победител в конкурса на travel.bg: Светла Сирачкова, Хасково