Вход за потребители и търговци

Момичето от Оушън сити

SoulLady е на 23 години от Кюстендил, Оушън сити – малък американски град в щата Мериленд /„Земята на Мери”, все ни е тая коя е Мери, 1 млн.$ са си един 1 млн.$/. SoulLady е студентка, учи икономика, по време на нейната студентска бригада се чупи леглото й, запознава се с безброй местни идиоти, мисли за своето момче в Европа, снима пейки и не спи само две нощи.

Заминаваме на 31 юли 2008 г., слънцето не ни изпраща, вали слабо, малко родители махат вяло от летището. От всички излитания най-готиното е един среден момент, в който се отлепваш от земята. Трябва да се лети, за да се разбере, не е като виенско колело или London eye. От самолета снимаме Европа, Старият свят, от няколко хиляди километра континентът  не е толкова голям.

Първа спирка – Лондон, добрите любезни англичани с още повече индийци по летищата, а те ще те упътят за всичко, което може да ти хрумне и го изречеш близо до тях.

На летището е пълно с народ, който трудно можеш да определиш откъде е, като само слушаш или гледаш, а ние предимно гледахме от едни столчета, които тук наричаме щъркели и от време на време досаждахме на хората с чалмите за нашия полет.

Часовата разлика е два часа назад – чиста печалба, особено в чужбина. Когато пътуваш назад във времето, си напълно спокоен – така или иначе миналото ти е ясно. Големият спек е, когато летиш напред.

Вашингтон. Нищо общо с английския. Да слушаш обикновени американци да ти говорят приятелски на английски, след като преди малко си бил в Англия, е все едно да си чатиш през Skype с циганин  и да му обясняваш за анюитетните вноски. Отначало изтръпваш от техния сленг. И после ставаш като тях.

Два часа ни бяха нужни, само за да се откопчим от летището, наложи се да се събуем и боси, проверките са страхотни, гледат те под лупа, но не изключвам вероятността, някой пак да прекарва неща, с които се разрушават небостъргачи или обикновени весели прахчета. Американците и след 600 години и 12 чернокожи президенти няма да забравят 11 септември. А това наистина тормози пътуващите. Към 2 часа през нощта стигаме Оушън сити. Полуживи и залитащи, всички се добираме до квартирата. Вчера си бях в България, броя до осем и заспивам.

Светът все още става за живеене.

Събуждане на няколко хиляди километра от вкъщи – какво има за работа наоколо.

Първа работа – сервитьорство – тежка работа. Има бакшиш, но е много гърч, а и езикът още им е тежък. Американците питат за всичко и по няколко пъти – „и какво има в портокаловия чай – аха – а във френските кифли?, това на снимката същото ли е с това от текста до него, а на колко години сте – аха – и как си ходите до България, а, има автобус до там, може и ние да сме минавали оттам миналото лято, нали Джо”, Джо кима, „йес, Бългерия, ит’с найс таун”.

Махаме се задружно. Бързо решение за бърза промяна. Излъчваме говорителя на промяната – аз. Шефът не е много разочарован и не настоява да напускаме. Дори ми предлага да остана. Имало хляб в мене. Не става. И законът е срещу мен – 2$ и нещо на час, бакшишът си е отделно. Никой грък не може да ебава българи, на които не им се сервитьорства. Но има българи, които спяха в колите си от сексуален страх, идващ от дебелите им черни жени, които си го искаха. Винаги можеш да си представиш лъстиво черно тяло, което ще те смачка, или върху което не можеш да се задържиш, без да се катурнеш настрани. Заради такива неща, хората се връщат в родината си. Американското гражданство за българските мъже е сексуален живот по Хичкок. При жените е друго. Еманципацията си го връща.

Втора по ред работа – продаваме в магазин за играчки. Евтин оптимизъм, но работата е лека и има много идиоти, които те разведряват. Работодателят е мила жена. Когато ни прие, ни помоли да не напускаме. Разбира се, че който поддаде, отначало ще му се качим на главата – това ни е национална черта, начин за оцеляване и чужди камъни по чужда градина. Парите в магазинчето бяха 8$ на час. От 16 ч. до затваряне – хубавото на работата в магазин за плюшени играчки е, че нямаш пияни туристи, които регулярно да поръчват по „още едно малко”, или двойки лесбийки, които не можеш да изгониш след полунощ.

Втора работа /паралелно с първата/ - с приятелка минахме като метеорит през няколко хотела, събрахме техните “job offer” и на следващия ден си избрахме доста лъскав хотел за 7.25$ на час – камериерки.

На тия две работи се задържахме до края на престоя  в Щатите. Изкарахме добри пари. Но голямата грешка – всички студенти, на които им предстои завръщане от бригада, започват да се чувстват велики и решават да удвоят парите като накупуват евтина техника и безброй дрехи. Първите да продадат на печалба, вторите да носят до гроб. Истината е странна като студен чай. През целия път на обратно ти скъсват задника от такси за свръх багаж, след това в България изтрезняваш от перманентно усещане за финансова рецесия, от която всички са стиснати като гъз, и техниката или я продаваш колкото да заличиш инвестицията за 5-те лаптопа, или на половин цена подаряваш на роднини. Остават ти дрехите, които тук не са толкова готини, както ти се струват, когато стихийно си пазарувал и ръцете все още ти трънят заради мъкненето от летище на летище. В крайна сметка да живее “tax back” и някой кирлив долар останал по сметките, който трябва да похарчим в „Метро” /например/.

Храната е хубава и води до гастрит и любовни дръжки – яки пици и сандвичи, много coke&cake и спагети. Готвим веднъж седмично, колкото и ходехме в магазините. Има дни, в които не ти е до ядене – прибираш се разбит като плюнка и просто искаш да потънеш в леглото и да спиш до края на септември. Лягаш и започваш да потъваш надолу, надолу. Не от друго, след една втора смяна положих глава и на прага на съня се изтресох през дъното на леглото директно на пода.

Американците умират за средно красиви европейки. Има ресторанти, в които най-хубавото момиче не работи нищо друго освен да стои на входа и да казва „заповядайте”. И това момиче няма да минава за особено привлекателно в София и поне 12 пъти момчета ще я зарязват заради по-хубави момичета. Момчетата, които работят в кухнята на ресторанта, имат навика щом разберат, че някоя мацка минава по улицата отпред, излизат на тротоара и диво я оглеждат. Поне 50% от черните мъже не харесват черни жени /до този извод стигам след разговор с десетина негри/. В България е същото – ако на 10 цигани им е възможно, ще си вземат не 10, а 50 бели като сирене българки.

Любов. На студентските бригади има много любов. Особено там, където много студенти се напъхват в една къща, за да делят наема на 18. Хазяинът живее на другия край на града, но е човек с чест, ветеран от войната например, и няма да влезе в къщата, която дава под наем, а само си иска парите на датата. В България хазяинът живее в съседната стая и мъжът й издебва, когато те няма, за да ти рови в бельото. В по-добрия случай те мами със сметката за тока или те обвинява че си му откраднал масивния гардероб, от 5-ия етаж на кооперация без асансьор.

Рекламата. Wellcome to the world of marketing. 5 минути програма по телевизията, 5 минути реклама. И преди това и след това всичко е секс и несъществуващи в действителността малки американски дупета.

Образованието. Тука няма спор. Стига някой дръпнат колежанин да не те опука с автомат.

Niagara falls. Бошлаф работа, и по-големи гьолчета сме виждали.

България – завръщане в миналото. Кеф ни е да се завърнем, затова три дни преди това безпаметно пием и се снимаме с дигитални камери. Статуята на свободата – боже, боже, боже, и това ви е подарък от французите.

Хубава работа, и ние обичаме подаръците.

София. Малко след кацането ни се заминава обратно. Разбираме го по-късно.

 

Автор и победител в конкурса на travel.bg: Калин Василев от Кюстендил