Вход за потребители и търговци

Моето малко дамско общество

Преди да ви разкажа за Осмото чудо на света, искам да ви пренеса в едно малко пънлайско чудо – моето дамско общество. Повече от година посещавам първия танцов клуб за жени в града – Школата, както аз я наричам. Освен индийски танци, в нея се изучават йога, джаз балет и класически балет.

Избрах си едни от най-старите танци в света, които и днес продължават да се изпълняват, и не само в родината си. Първо малко ще ви разкажа за тях. Класически индийски танци е събирателно име за разнообразните музикално-театрални стилове, чиито канони са определени в древните свещени писания за сценичното изкуство на Индия отпреди 2400 години. Те се състоят не само от танцови движения, но и от мимически театър и така наречения мудри – език на жестовете с ръце, чрез който се разказват истории.

Танцовият стил Катак произхожда от Северна Индия. Характерни за него са бързите движения с крака, въртене и използване на изражения на лицето. Възниква като религиозна танцова форма – странстващи разказвачи комбинирали музика, танц и актьорска игра, за да разпространяват религиозните притчи от индийските епоси.

Баратанатям е танцов стил от Южна Индия, изпълняван в древността като свещенодействие от храмови танцьорки, чийто танц е посветен на Богинята Майка. Това са стиловете в школата и те нямат нищо общо с боливудските танци.

Отначало е малко необичайно да се наблюдава как китайки изпълняват индийски танци, но бързо се свиква с гледката. Музиката е страстна, наелектризираща, гласовете на певците – прочувствени, и въпреки че не разбираме думите – завладяват.

Но най-омагьосана от индийската култура е Маа – нашата млада учителка. Като малка мечтаела да стане модел, но на 20-годишна възраст се увлича по индийските танци, бързо напредва и от три години е най-обичаната учителка по танци в града. Чаровна и духовита, тя често разсмива с шегите си своите ученички (аз не разбирам думите й, но смехът е заразителен и сърцето се отпуска). Много прецизна, Маа старателно извайва всяко движение, докато не се убеди, че е усвоено. А движенията са многобройни и не се повтарят от един танц в друг. За пълното научаване на един танц обикновено са нужни два месеца ежедневни репетиции. Два пъти в годината девойката заминава за Цинан (областния център), където в продължение на месец учи нови танци при една индийка.

Много китайки са привлечени от танцовото внушение и школите се роят от четири години насам. Попитах в клуба защо не се изучават китайски танци. Трябвало да се започне от много рано, защото те са трудни почти като класическия балет. Докато за индийските танци нито възрастта, нито особеностите на фигурата са пречка, поне тук, в Китай.

Търся сравнение на атмосферата в клуба с нещо познато от родния град – сещам се за варненските Римски терми – не просто баня, а истинско средище на градския живот в тогавашния Одесос. Хората са се събирали в Термите като на площада – да общуват, да си почиват, да сключват сделки, да спортуват... Така и нашият клуб, макар и много по-малък, е не просто място за спорт, а и за социални контакти. Корените на тази нужда от близост и духовно родство сред жените откривам в далечното минало. Векове наред, чак до 1930 г., когато официално се забранява, китайките са бинтовали стегнато стъпалата си (лотосово стъпало – на рентгеновата снимка се вижда ясно деформацията) – до осакатяване – с надежда те да останат малки и девойките по-лесно да се омъжат. Като се придвижвали трудно, те живеели в почти пълна изолация. Жените от провинция Хунан измислили да общуват помежду си с древен писмен код – нюшу. Изписани върху ветрила и избродирани на кърпички, символите на тази тайна писменост разкриват техните радости, страдания и стремежи. Някакво подобно сестринство се оформи и в нашия клуб. Въпреки че съставът му е непостоянен, приятелският дух и непосредственост присъстват винаги.

Чувствам се част от тази общност и това ми носи радост.

Веднъж една от танцьорките ми каза на английски със светнало лице: „Казаха ми, че си чужденка, но аз не вярвам!” От тогава се поглеждам изпитателно в огледалото – дали пък няма промяна... Още повече, че на няколко пъти ме спират на улицата непознати, за да ме питат как да стигнат до определено място в града – явно, вземат ме за местна.

Особено щастлива се почувствах, когато обявих, че заминавам за три месеца за родината си и няколко гласа спонтанно извикаха: „Не, не, Натали, не!” Така ми се стопли сърцето...

Тук се запознах и с най-добрата си приятелка Сун. Тя е лекарка и човек с голямо сърце. Много пъти ми е помагала в трудности, а приятел в чужбина е нещо неоценимо.

Майките често водят малките си момиченца в детската група – отрано ги приобщават към грацията и изяществото на танца.

Да ме бяхте видели отнякъде как учих китайките на право хоро! Как – много лесно – като ме стегна шапката и в една от почивките затропах Дайчово, ей така – без музика... Реших, че в тази зала ще се играят и български хора – и други народи имат красиви танци, не само индийците. Запалените танцьорки се заинтересуваха от стъпките. Следващия път Наталито, заредена с музика на най-хубавите ни танци, поведе хорото. Бързо научиха стъпките, но нали техните танци са индивидуални, все се отцепваха настрани, та ги завръщах към общността...

Освен обичайните за дамско общество клюки и информация за евтини стоки (особено важно!), се обсъжда например и това – кой познава подходяща партия за близко момиче или момче – трябва да го задомят. На възмущението ми защо се месят в живота на хората, ми отговарят, че това е единият от двата начина човек да се ожени тук – или да срещне половинката си в предприятието, в което работи, или да търси помощта на посредник.

С това някак си се примирявам, но има нещо, което определено кара българското ми възпитание да се бунтува – учителката посочва грешките на ученичките с подигравателен смях и ги пародира! Какво да се прави – сблъсък на култури! Ученичките ни най-малко не се засягат, а се присъединяват към смеха. Изключение обаче направи едно момиче, което не можа да понесе иронията към пълната му фигура, и повече не стъпи в клуба. Ако не могат да изпълнят правилно някое движение, танцьорките навеждат глава и отиват на последната редица самонаказани или дори някои си удрят главата в стената – като по филмите; добре, че е дървения...

Как разбрах, че тези танци никога няма да видят публика. Един ден, облечени в индийски носии, подрънквахме радостно паричките, пришити към кърпите, когато ненадейно на вратата на залата застана мъж. Не стана ясно защо е дошъл – веднага се чуха ужасени писъци и жените се разбягаха насам – натам като се блъскаха една в друга, сякаш не мъж, а зъл дракон бе долетял. Учителката веднага бе наметната с дълго палто, за да може да излезе и да прогони натрапника. Впрочем не се наложи – той бързо изчезна, смутен от истеричната реакция. Такава паника бях виждала само веднъж преди това – по време на екскурзията до Луошан, когато роботът в мината проговори с човешки глас („Магията Луошан през октомври”)...

Иначе „колежките” ми са спокойни, ведри и доволни от живота. Това може да се каже и за останалите хора, които срещам в магазина и на улицата. Независимо от възрастта.

Милите ми момичета! Днес отново предстои да се срещна с тях – в нашия Павилион за жени (както аз го наричам, но не по Пърл Бък). Благодаря ви, китайски приятелки, за гостоприемството, откритите чисти сърца и за вашата жизнерадост! Един ден ще науча трудния ви език и ще ви кажа тези думи на него.

 

Епилог

Докато част от дамското население танцува, друга част – бабите – размахват мечове в парка. Мислите, че се шегувам ли? Ето доказателството. Китайската баба е опасна – не знаеш какво държи зад гърба си...

Автор и победител в конкурса на Travel.bg: Наталия Бояджиева, Варна