Вход за потребители и търговци

Манхатън

NY започна с телефонно обаждане и покана за семинар. Пътуване под моя организация и чужди пари. Какво повече може да иска човек от едно обаждане – в един момент ядеш Полок малко над облаците и след това отказваш кафе в чаши като кофички от кисело мляко в Корейския квартал, докато все още малко те е яд, задето не отложи спането в 6 am софийско време, вместо лека вечеря в Little Italy. И ако минавате през Grand Central Terminal, ако не попаднете на руска сватба няма как да не забележите един метал-гръндж-милитари азиатец с прическа гребен и кубинки точно пред входа. Прави силно впечатление. Особено ако чакаш мулатка – българка.

Но всичко по реда си.

Някой непременно ще те прецака. Информацията, че ще бъдеш сам в Ню Йорк обира част от добрата емоция. Положителното е, че студентите имат афинитет към лошите планове, защото могат да предложат още по-лоши. Обичат да преминават над океаните, защото по-късно океаните изчезват или просто остават оттатък дома.

Съмненията изчезнаха в първите минути на полета София – Париж. Усещането, че земята остава на десетки метри в секунда под краката ти е толкова тонизиращо, колкото късо espresso в Starbucks на Ave of the Americas, когато седиш до прозореца и виждаш млади момичета /повечето азиатки/ обути в rain boots, тъй като вече вали. Готина работа.

София – Париж – Ню Йорк. Летище JFK /последна спирка/, таксито е 95$, нощувката 140 $.

Качвам се в стаята. 14-и етаж. В България рядко се живее в нещо над 8 етажа, а тук си в подножието и даже гледката е в прозорците друга на сграда.

Хотелът е в Корейския квартал, но това го установих на втория ден. Отначало само симпатизирах на младите азиатки. Все миловидни и с неопределима възраст. Малко са нисички, но имат един чар, който сериозно ги отличава от мацките от Перник, Разлог и Хасково /виж в последния не съм бил, но да презумираме/. Сещам се за една песен на Ъпсурт – „Искам твоето тяло”. Много тематична.

Първият ден е кратък. Отдавам го на адаптацията и храната. Empire State Building, не им стигат останалите небостъргачи, че и тая работа, е 454 метра. Половин километър по вертикалата. 47 долара и няколко часа чакане, гледката е „алеле майко”, не съществува и математическа вероятност да застанеш на по-висока градска атракция/ и „Бурж ал Араб” отстъпва със стотина метра/. За протокола стилът е Арт деко. Но има още четири по-високи сгради в света, тази просто е най-известната.

Спират ме две жени, видимо европейки, на практика испаноговорящи, Латинска Америка. Питат: Times Square? Ок, упътвам ги на английски и соча с пръст по картата, доуточняващите въпроси ми задават на испански. Аа, така нема да се разбереме. Do you speak English?, No, no English. Става ясно, че не говорят, ама разбират. Още веднъж обяснявам, кимат и виждам, че тръгват в правилната посока. Да приемем, че на втория ден можеш да упътваш. Колко да е голям Манхатън – 87 кв. км.

Наистина Times Square е атракция, всичко премигва в царството на електрическите рекламни пана. Има дълга история за това как са еволюирали тези рекламни пана. Но както и да ви я разказват, е добре да сте там и ако ви угасне апаратчето за батерии, купете си, две са 5 $, а снимките после се изплащат. Повечето улици са еднопосочни и ако няма автомобили, пресичаш на червено пред очите на полицаите. Ходи им кажи на американците, че тая демокрация ще ги съсипе.

Museum Of Modern Art /MoMA/, Metropolitan Museum Of Art, Museum of Natural History. Честно – последният ме впечатли най-много заради скелетите на динозаври. И другото изкуство си го бива, но като им видиш физиономиите и удивлението, с което по 15 минути стоят някои посетители срещу една картина, разбираш, че въобще не си от тях. Съгласих се с повечето коментари в България относно снимките: „ето, то се вижда тук има пойнтизъм, тук се личат контурите на конска глава, а, върни, върни малко това е Рембранд, е-е-е, страшна работа”. В MoMA исках също да мина със студентски билет „аз съм студент, дайте ми студентски билет”, „добре, покажете си студентския документ”. Ясно, 32 $, но изкуството иска жертви.

На едно място в Metropolitan можеш да си напишеш името на стена и това никой не ти го брои за цигания. Имат си една стаичка, слагат ти линийка на главата и на това ниво ти пишат името. И аз се разписах. Най-високите и най-ниските остават в историята, останалото е име върху име. И няма кой да мине и да почисти.

В NY все още е жив лозунгът на битниците „Родени сме уморени и живеем, за да си почиваме”. Не е повсеместен, но последните чужденци са го донесли.

Central park, рисунка. Мисля, че тия паркове спасяват нюйоркчаните. Извън тях застрояването е меко казано гъсто и със страшна височина. Вътре е оазис – езера с лодки, байкъри, ролери, триколки, алеите изглеждат ежечасно поддържани. На изхода имаше клошар с картонен надпис и обърната шапка за подаяния. На картона пишеше „защо да лъжа – имам нужда от евтино чукане и редовна бира”. Предполагам, че изкарва някой долар и заради хитро разместените прилагателни.

Statue of Liberty. Когато на третия ден чаках една българка пред Grand Central Terminal, имах твърдото решение, че трябва да стигна до Статуята на свободата и тя ще е моето оръжие за това. „Статуята ли, тя не е толкова забележителна, ходи ли в някои музеи, статуята е една купчина камъни”. Разбира се, че отидохме. Статуята е перфектна, бонус емоция е, че се стига с параходче. Единствената ми забележка е, че е зелена. Преди да я видя, докато избирах сувенирите, си мислех, че маркетингът им куца и си взех няколко в цвят металик. Преди да се качиш на параходчето минаваш през проверка, горе-долу същата като преди да се качиш на самолет.

Ground zero и Wall street са близо едни до други. Първото е известно с това, че там беше Световният търговски център – кулите близнаци, които бяха разрушени на 11 септември. Сега се строят паркове на това място.

Wall street са няколко сравнително тесни улички включително Стоковата борса и статуя на Джордж Вашингтон, малко преди това е статуята с бика. Със сигурност в близост е имало и други забележителности, но идва момент, в който краката ти омекват и влизаш в Starbucks. Мацката пие кафе със соево мляко, аз седя на портокалов сок на 200 метра от Wall street. Това са готини моменти и човек не трябва да анализира нещата, седиш и просто си цоцкаш. Това е друго място, не си местен, както е с почти всички останали. Улиците са пълни с туристи, местните са в интернет. У дома е обратно – местните са в интернет, а туристи няма. Хубав сок за 4$. Кафенето е тихо и на някои маси млади момичета си пишат домашните.

„Какво ще кажеш да се омъжиш за мен?” Никога не съм знаел как да изразя желанието си да остана трайно в Ню Йорк, ако на следващата вечер е полетът ми за България. Има такива ундурми от тук „хвани си някоя местна и ще се оправиш в живота”. За тая версия трябва повече време. Ако бях опитал, щях да съм по-достоверен.

След 3 минути кафенето затвори. Значи все пак съм имал възможност да дам три бързи предложения.

Решихме /аз, българката, французойка и австралиец/ да вечеряме в Малката Италия. Беше около 00 ч. /7 сутринта софийско време/, стигнахме с кола до половината път и аз се предадох, казах им да ме оставят някъде около моя хотел. Местното време те хваща за гушата в най-неподходящия момент. Няма как да не си легнеш поне малко преди обичайното време за ставане. Естествено, че сега малко ме е яд.

Манхатън, NY. Такива семинари ни дайте J.

Автор и победител в конкурса на Travel.bg: Калин Василев, Кюстендил