Вход за потребители и търговци

Магията Луошан през октомври

На първи октомври Китай отпразнува 61 години, откакто страната е провъзгласена за народна република. Голям национален празник – почива се една седмица.

Собственичката на танцовия клуб, който посещавам от една година, организира екскурзия с изкачване на близката планина на втория ден след празника. Предложи ми да се включа. Много се зарадвах – това щеше да ми бъде втората китайска планина след прочутата Тайшан.

Имах известен опит. Какво се иска – шише вода, сандвичи и удобни обувки. Никой не спомена чадър. Времето топло, тихо – само за катерене.

                                                             І ЧАСТ

На сутринта автобусът бързо се напълни с танцьорки от клуба – жени на различна възраст, като много от тях бяха дошли с децата си. За китайците изкачването на планина е не просто спорт, а преди всичко – духовно преживяване, пречистване, сливане с природата и даже – самоутвърждаване. Преодолял си трудност, покорил си височина – браво на теб! Затова свикват децата си от малки и винаги ги вземат със себе си в планината. Малките човечета се държаха геройски през целия този дълъг ден – не се разбра, че с нас има деца.

Планината Луо, на китайски Луошан, се намира в провинция Шандонг, на север от град Джаоюан. Мястото е известно не само със златните си мини, но и с живописната си природа, и със своята древна история. Планината е дом за над хиляда вида растения. През 1992 г. е взето решение природното богатство да се превърне в национален горски парк. Правителството планира да отпусне още 20 милиона юана, за да се възстановят старите забележителности и да се създадат нови.

Върхът Юнтун е висок 760 метра и от него се вижда на юг Великата китайска равнина, а на север – морето Бохай.

Предвкусването за навлизане в традиционния китайски акварел на планина с водопади, потопени в облаци мъгла, започна да се размива още с първите капки дъжд. По средата на пътя ни връхлетя есенна буря с проливен дъжд, който скоро закапа и в стария раздрънкан автобус.

Какво ще правим? – попитах Уан Уей – красиво и усмихнато момиче, което ми превеждаше от време на време на английски.

Никой не знаеше. След малко спасението е намерено: „Можем да изчакаме спирането на дъжда в Музея на златото, недалеч от тук. Кой иска да го посети?” – попита собственичката на клуба. Помислих, че всички ще искат, какво друго може да се прави в такова време... Но не беше така – желаещите бяхме само три – Уан Уей, нейната приятелка и аз.

След дълги увещания и съвещания се съгласиха и останалите ни спътнички – цяло щастие е, че има такъв музей наблизо, а и кога друг път ще дойдат специално за него...

Скоро автобусът спря и от вратата му до входа на Музея чевръсто се подредиха в шпалир служители с големи чадъри в ръце, така че да влезем сухи вътре.

Музеят на златото е просторен, с много зали, оборудвани със съвременна техника и богати колекции обработено злато от различни земи и епохи. Древни златни предмети от Колумбия, Мексико, Рим и Китай, кюлчета злато, златна руда... Охрана навсякъде, снимането забранено, а надписите на експонатите – само на китайски. Все пак сме в Китай...

Възхитихме се на човешкото въображение и изобретателност, порадвахме се и на майстора златар в старинни дрехи, който работеше пред очите на туристите, но и той не даде да го снимаме.

Загледах се в портрета на знатна дама.

Знаеш ли императрица Си Цуи? – проследи погледа ми Уан Уей.- Не?! Всички китайци я знаят!

Уан Уей очевидно очакваше да се засрамя от своето невежество, но на мен ми стана весело – не ме възприемат вече като чужденка, а като своя! Да се приемат нещата откъм позитивната им страна е всъщност урок, предаден ми от самите китайци.

Излязохме откъм другата страна на музея и под един навес ни раздадоха каски. Ще влизаме в истински галерии на златния рудник, превърнати в изложбена експозиция. Качихме се на открито влакче и се гмурнахме в тъмните и влажни галерии. По стените им се процеждаше вода, осветлението беше мъждиво, а от скрити говорители се носеха звуци от забиващи се в земята кирки и миньорски чукове. Илюзията беше пълна, но особено зловещо стана, когато настъпи тишина и изведнъж се чу грохот от срутващи се земни маси... Добре, отказаха ни напълно от миньорската професия.

Изплуващите от сумрака скулптурни изображения на миньори в естествен ръст плашеха много жените. Те бяха облечени в дрехи от различни епохи, тъй като тук се добива злато от хиляди години.

Но най-голям ужас предизвика един робот – миньор, седнал на една пейка, с разтворен вестник в ръце, който изпъваше старателно и говореше с човешки глас. Нищо лошо не казваше, само: „Добре дошли в галерията! Благодарим ви, че посетихте музея!”, но гласът му хвърли в паника жените, те се разпищяха и хукнаха в различни посоки. Роботът остана невъзмутим, оправи си вестника и продължи да чете... Аз пък седнах до него и помолих Уан Уей да ме снима. Така станах герой в техните очи...

Видяхме и една от опасностите, които дебнат смелите мъже в рудника – затрупан със скална маса тунел.

Не се мина и без вездесъщото магазинче за сувенири под земята – продаваха парченца руда, поставена в пластмасови кутийки. Не, не златна...

Най-после излязохме на горната земя с облекчение и – о, радост! – дъждът е спрял. Ще се изкачваме – това е!

Следва втора част

Автор и победител в конкурса на Travel.bg: Наталия Бояджиева, Варна