Вход за потребители и търговци

Към свещената Жълта планина

Автобусът от Шанхай за Хуан-шан се поклаща по калните улици на поредното селце. Спира и е нападнат от малка тълпа с чанти, торби, съндъци и какви ли не предмети. Хората вътре приемат всичко спокойно. Новите пътници се разполагат както могат, дъвчейки мазни закуски... Някак си стигаме до вечерта в Танкоу.

Отсядам в хотел „Xio yo Binguan”.

Дребният г-н Ху, когото следвам в ресторантчето му, не само ме храни вкусно и сравнително евтино, но ме и разпитва, и упътва. Времето е още дъждовно и не става за изкачване.

22.05. Дъжд, дъжд, дъжд. Планината е обвита в мъгла и не става за изкачване. Нямам късмет, времето и парите ми се изнизват. Следобед смятам все пак да се изкача по долината (единият от интересните маршурти).

В Танкоу всички улички са пълни с ресторанти и магазинчета, в които се продават статуетки, чай, хранителни продукти, сувенири, карти и какво ли не. Уличката покрай реката долу е много мръсна, там е разположен пазарът. Но точно там се пекат най-хубавите баници и всевъзможни закуски. Малки деца надникват от магазини и къщи, взират се закачливо в чужденците и викат: Хелоу!

Следобед излизам в слаб дъжд нагоре по долината на реката, където е сниман знаменития филм Тигър и дракон. На входа на парка се плаща билет.

Водопад Хиляда стъпки

Изкачвам се покрай буйната река и се запленявам от невероятно шумната, страстна в своя устрем чиста вода на водопад Хиляда стъпки. Надничам между екзотични храсти, наоколо расте свежа зелена гора. Пътят на реката е изсечен в стръмно каменно корито и на места течението се превръща в буен водоскок или водопад, за да се уталожи в дълбок вир.

Спирам на площадки, слизам край реката, докосвам водата, слушам водопадите. Един от тях е повече от петдесет метра: водопад Хилядата стъпки.

Хора не липсват и в този мокър и мъглив следобед. Двама китайци са достатъчни, за да огласят долината. Слизам омаян от свежестта и стихията.

Изкачване на Хуан Шан

23.05. Времето все не се оправя, но тази сутрин поне не вали. Облачно, мъгливо и мокро е, но нямам време и днес изкачвам Хуан Шан. Цел е върхът на основния масив, изкачване по източния път – слизане по западния. На входа на планината национален парк се тълпят стотици китайци, които вдигат шум за хиляди.

Китайците са 1,3 милиарда, но вдигат врява за 2,6. Има ли повече от един китаец на едно място, има и врява. Говорят през цялото време, и то не тихо по двама или на малки групички, а шумно и от разстояние. Китайците се придвижват масирано, на големи групи. Те са напористи до агресивни.

Почти изцеден, започвам изкачването.

Скалата на летящия монах

А скалите са страхотни за алпийско катерене. Здрав гранит, високи стени, остри чуки. Но това се вижда на час път нагоре, през което време се изкачваме в мъгла по стълбите и набирам скорост, провирайки се между хората в безкрайната колона.

Напред се разкрива приказната, фантастична красота на планината. Остри чуки се показват като айсберги от бялото море на мъглата. Това море се движи, вълнува, променя и се разкриват нови шилести чуки, като се скриват старите. Всички тези игли, мечта за катерача, си имат имена, които няма как да запомниш, но в превод звучат много романтично: Скалата на летящия монах, Върха на деветте дракона, Върха на даоисткия монах, Върха на червения облак, Пещерата на небесното същество, Лъвския връх, Върха на пурпурния облак, Осемнайсетте архата, Безсмъртният сочещ пътя

Сцената с морето от мъгла, над която стърчат скалните върхове, е предавана многократно и сега се сещам, че японските каменни градини в Дзен-манастирите, покрити с фин бял пясък и големи остри камъни, пресъздават именно тази гледка. Явно тя е превърната в символ на пътя към просветлението. Явно този път е извървяван тук, в тази свещена планина, от много поколения монаси.

Скоро стигам самия връх, на поляна пред метеорологичната станция. Китайците тук оредяват, повечето са останали назад. Мога да почувствам тяхната радост и приветливост. Тук те спират глъчката и се отдават на мълчаливо съзерцание. Любопитни са и търсят контакт.

Каменната пътека продължава по гребена към Скалата на летящия монах. Тя е нещо като център и в легендата, и в туристическата реалност. Това е скално крило, крепящо се незнайно как, върху тясна естествена площадка на върха на отвесна скала. Малки стълбички водят към площадката. Открива се невероятна гледка. Отвсякъде се извисяват гранитни стени и гребени.

След дълго обикаляне и разглеждане в района на главния връх потеглям надолу. „Пътят” следва скалните форми и се точи дълъг по гребени и стени. Слизането е по много стръмна тясна каменна стълба, която се провира между кулите и се точи по самите стени, издълбана в гранита. На места тя се превръща в тунел или мост. Китайците са я оформили удобна и при това въздушна. Жалко за тази мъгла, която скрива почти всичко. Но се усеща величието на пейзажа. Виждам безкрайните жълти стени, които се губят надолу без дъно.

Приключението приключва

Бях тук, но днес никой не може да бъде на това място, както са били чан-монасите преди векове. Мястото е друго, времето е друго. Тишината, която храни духа, е безвъзвратно изчезнала. По небесния път между скалните чуки на Жълтата планина, в която са медитирали монаси, бродели мистици и където са останали легендите и красивите имена, го няма вече озарението.

След чудесен обед се натоварвам и с помощта на мистър Ху хващам малък автобус за Тунши (Tunxi). Качвам се и се отдавам на гледката по долината. Редят се скали, гори и селца. На рамото ми китаецът кротко заспива. Аз се опитвам да снимам, но не се получава – автобусът е бърз и доста вибрира. Точат се пейзажи и мъгли.

В този момент китаецът до мен се събужда от мислите ми, освобождава ме от тежестта си, понечва да ми възрази, но поради незнание на езици се отказва, извръща се на другата страна, изхрачва се и се изплюва шумно между седалките. Така той изразява отношението си към празните ми мисли.

Автор и победител в конкурса на Travel.bg: Сергей Герджиков, София