Вход за потребители и търговци

Едно завръщане към миналото

Само като си помисля колко жалка гледка представляваше църкватаСвети свети Константин и Елена преди 5 години, когато случайно имах път към Одрин. Гледайки руините си мислех, че нашата съвест тотално е абдикирала. Според турските закони този рухнал храм съвсем скоро щеше да премине под ударите на турските разпоредби, след като никой не го стопанисва. Сега, стъпвайки в двора на това прекрасно място, не можех да се нарадвам на новата сграда, на чудесно поддържания двор и потока от хора, които бяха пристигнали специално заради спасената българска светиня.

Доколкото разбрах основите на църквата са били положени в далечната 1869, когато е построена за по-малко от 7 месеца. Вълнувам се, като си представя с каква гордост са гледали към храма тогавашните наши съотечественици, тъй като извоюването на равото да построят християнски божи дом , за тях е представлявало една спечелена битка срещу претопяването ни като народ.

Църквата представлява трикорабна псевдобазилика, изградена със смесена каменно-тухлена зидария на гевгирена конструкция, с два реда колони, дървени тавани и интериорни елементи от дървена пластика. 70 икони са били монтирани на иконостаса. На западната ѝ фасада е била поставена паметна плоча, която гласи : „За слава на едносъщната, животворяща и неразделна троица отца, сина и светия дух с благоволението на негово императорско величество султан Абдул Азис хан започна да се изгражда този храм… на 3 март 1869, а беше завършен на 25 септември същата година… с дарения на българското джелепско народно общество в Одрин.

Не ми убягна от погледа и камбаната, дарена от Илия Луков, поставена на един от входовете. Още три камбани, в близост до нея, допълваха интериора и привличаха всички туристи да ги докоснат и да се снимат до тях. В самата църква цареше идеален ред и чистота. Всички се прекланяха пред многобройните нови икони, навярно дарени от български радетели. Става ти толкова светло на душата, като си помислиш, че все пак има зрънце човечност, която проговаря у нас. Дано да успеем и в други начинания.

Явно и името на църквата не е избрано случайно, тъй като император Константин и неговата майка Елена са успели да допринесат значително за разпространението на християнството по света.

С настроение се отправяме към центъра на града, атакувайки магазините и  вливайки средства в турската икономика. Тук определено липсват нашите лъскави заведения. Техните кафенета имат облика на шах клубове, в които мъже четяха днешните вестници, а други хвърляха зарове. Прииска ни се да отдъхнем някъде след изтощителния шопинг. Времето беше хладно и дъждовно и незнайно защо всички заведения бяха на открито. Седнахме отвън и ние, точно срещу хотел Керван сарай. Архитектурата му подсказва, че това навярно е един от едновремешните ханове, които са приютявали замръкналите керванджии. Похвално е, че са успели да възстановят такава внушителна сграда. Сега е възстановена и превърната в хотел. Турското кафе е страхотно, но времето не позволяваше да седим с часове. За неудобство на клиентите сметката си в заведението не я плащаш на сервитьора, а при собственика – на касата.

Паркингът до джамията Султан Селим беше задръстен от български автобуси, край които се мотаеха амбулантни търговци, мъчейки се да продадат картички и броеници на гъмжилото от туристи. Посетихме едни от големите магазини, където можеш да си купиш нещо на по-изгодна цена. Като че ли световната криза и тук е сложила отпечатък – цените ни се струваха високи, но хората бяха любезни и се разбирахме без проблем.

Настъпваше време да поемем по своя път към България. Винаги това е моментът за анализ – какво ново и различно сме видели този път, струва ли си да дойдем отново...

Подреждаме се след може би 10-я български автобус и бавно се насочваме към границата.

Автор и победител в конкурса на travel.bg: Светла Сирачкова