Вход за потребители и търговци

Едно пътуване във времето

 

Не всички пътища водят към Рим! Някои – внезапно или дългоочаквано, плахо или стремително, отвеждат другаде – ни много далече, ни много близо – в покрайнините на Европа или иначе казано до Константинопол, Цариград, Стамбул – града голяма, както се пее в народните ни песни, а на езика на съвременната география – днешен Истанбул.

Да… Посоката е югоизток… Там, накъдето през III век император Константин отправя взор в търсене на подходящо място за нова столица на Римската империя. В стремежа си да издигне град – по-бляскав и велик и от самия Рим, владетелят прави своя изключително сполучлив избор, посочвайки бреговете на Босфора. И Новият Рим се ражда – за по-малко от шест години, върху античния Византион – с труда на повече от един милион роби и колонати, на 11 май 330 година – новата столица тържествено е осветена и получава официалното си название – Константинопол, т.е. градът на Константин.

По-бляскав и велик! Този град сякаш харизматично носи през вековете първоначалната идея на своя създател, та чак до наши дни, за да накара съвременния, жаден за пътешествия турист, независимо изминал или не разстоянието до Стария Рим, на всяка цена да пожелае да види днешния наследник на някогашната забележителна столица на Източната Римска империя.

Е… В Рим, все още не съм била, но Вторият Рим на Средновековието няма да пропусна да опозная и видя с очите си!

За да подчертаят значението му на императорско седалище, славяните наричали града Цариград. А съвременното си турско име Истанбул получава чак през 1930 година.

Днес, каквото и да се каже за Истанбул – все ще е малко и едва ли аз ще съм човекът, намерил най-точните думи за този уникален в съчетаването на минало и настояще, история и съвременност, култури и религии град. Огромен, космополитен – истински мегаполис, застанал не просто на прага между Изтока и Запада, между Европа и Азия, а както му подхожда – Истанбул се е превърнал в територия за толерантна близост, съществуването и изповядването на двете световни религии – християнство и ислям, дали си среща в самия край на Балканите.

Едва попаднала тук, близо до сърцето на исляма, с изненада научавам за огромния брой запазени и реално действащи християнски храмове, сред които и нашата – българската църква “Св. Стефан”. Да се учудя или ядосам – и аз не знам, когато нашият гид в многомилионния град /между другото – напълно обяснимо, Исмет беше изселник от времето на т.н. Възродителен процес/, с явно възмущение и съжаление разказваше как българската държава не предприема никакви консервационни и реставрационни действия относно същата тази църква, която обаче управниците ни не пропускат да посетят по време на големите християнски празници, че даже и да се похвалят пред медиите къде точно са били… Да се отделят средства за подклаждане на искриците в това свято огнище на българщината – оказва се, е мисия невъзможна… За съжаление!

А иначе – всички обичаме с нескрита национална гордост да заявяваме, че единствената желязна църква в света е именно българската църква “Св. Стефан” в Истанбул.

Най-после и аз попадам в плен на нейната уникалност – красива и изящна – създадена във Виена по проект на арменския архитект Ховсен Азнавур, докарана с кораб по река Дунав, през Черно море и Босфора, с прекрасно разположение в близост до самия бряг на Златния рог, благодарение на Стефан Богориди, дарил собствен имот за построяването й… За миг, мислите ми ме отвличат назад във времето – какви хора са били предшествениците ни по тези земи?! Навярно – родолюбиви, всеотдайни и добродетелни, за да може днес, всеки наш сънародник, попаднал тук, пък макар и като обикновен турист, на това малко парче територия, да почувства силата на рода, кръвта и вярата си, а може би и да се усети малко повече българин. Защото изживяването, да откриеш късче от България сред източните контрасти на мегаполиса, е повече от уникално!

А смесицата от културни пластове тук – просто не престава да изненадва, изумява и възхищава. Възникнал по подобие на стария Рим и в духа на най-добрите традиции на римските градоустройствени планове, в този град, древният дух на Византия витае навсякъде.

Внушителни останки от крепостните стени често съпътстват по продължение големите булеварди в историческия център, или загадъчно и непретенциозно надничат иззад градежа на съвременни сгради. Грижливо съхранени и консервирани изящни арки, високи зидове и древни императорски порти, величествени колони и отлично запазени водохранилища, възхищават очите на туристи от цял свят.

Почти часове, след като сме попаднали тук, неусетно и за самите нас, установяваме, че в Истанбул, човек не просто се докосва до историята… Тук човек диша история!

Турското нашествие към Балканите бележи нов етап в развитието на града. Удържал множество атаки, Константинопол дълго време е смятан за непревземаем. След няколко неуспешни турски обсади, на 30 май 1453 година Мехмед Втори Завоевателя влиза победоносно в града. Новите господари набързо преобразяват облика, но без да опитват да потъмнят славата на императорската столица. Всъщност, Константинопол вече познава разрушителната сила на грабежите от алчните набези на рицарите кръстоносци по времето на Латинската империя, които, минавайки от тук, на път за Божи гроб, изкушени и полакомени от богатствата на града, сами се превръщат от спасители в грабители. И всичко това – доста преди завоевателните походи на Мехмед Втори.

Въпреки печалния край на последните остатъци от Византия, превземането на Константинопол от източните нашественици добавя към вече установения архитектурен ред, богатството от идеи на Изтока и Ориента, както и нови пластове многолика култура и история. Дълго време градът ще остане столица на османските владетели, а всеки от тях тепърва ще добавя собствен отпечатък върху неговото лице.

Възникнал като център на християнството, днешен Истанбул е истинска съкровищница под открито небе, която пази не само християнски паметници на световното културно наследство, но и блестящи образци на ислямската архитектура като прочутите султански дворци Топкапъ и Долмабахче. Великолепни градини с богата цветна растителност и зеленина, красиви шадравани и добре поддържани пешеходни алеи, обграждат всеки от тях. Строен с напълно разумни средства и в съвсем благоразумен план, днес Топкапъ сарай е превърнат в музей, съхраняващ изключително богата колекция от източен порцелан, оригинални султански одежди, оръжия, ислямски миниатюри и ръкописи, и разбира се – един от най-големите диаманти в света, с формата на лъжица – Кашъкчъ.

След типичното за Ориента топло гостоприемство на Топкапъ, атмосферата тук, несъмнено пренася всеки посетител в едно отдавна отминало време, в годините, когато харемът се е огласял от звънливите гласове на любимите на султана жени, а в заседателната зала строги министри са решавали съдбата на Османската империя.

Никой не мисли колко дълго ще съхрани у себе си спомен за “двореца с портите – топове”, както звучи в превод названието му. Може би, завинаги или пък кой знае – само докато се пренесем пред пленителната гледка на последно построения султански сарай – Долмабахче, чиито стени се спускат като фино изплетена белокаменна дантела над сините води на Босфора.

Богатата архитектурна орнаментика, внушителните по размер зали и помещения, обзаведени в стила на обичайното ориенталско разточителство – с огромни кристални полилеи, дебели плюшени завеси и килими с източни мотиви, изисканата мебелировка – всяко кътче тук напомня за блясъка и величието на една несъществуваща вече империя. Какво, че дворецът е строен в трудни за държавата години и съвсем не било време за излишни харчове?! Така, както идва безславният край на Константинопол, бавно и полека и Цариград поема пътя към собствения си свършек и упадък. Но запазва за поколенията тези блестящи и възхитителни сгради.

Неспирно, по време на туристическата обиколка из града край Босфора, един след друг пред погледа ми се изправят забележителните градежи на обекти, за които до този момент само бях чела по любимите ми травъл списания. Непреходната и внушителна “Света София” и построената като неин контарпункт Синя джамия, впечатлителното като идея и проект подземно водохранилище Йеребатанъ, откраднатата красота на Египетския обелиск, Византийската колона – всеки от тях внушава на туриста едно – Истанбул не е случаен град, нито пък е един от многото милионни по света… Той е единствен такъв – уникален още от възникването си, та чак до съвременното си, динамично и забързано ежедневие на мегаполис.

Някак, спонтанно и искрено те привлича и възхищава, и с ориенталска любезност те кани да го пожелаеш отново и отново, защото вече бях сигурна – Истанбул не е град за един ден! Нито за броените часове на моите три истанбулски денонощия. И макар, разходката ми край бреговете на Босфора да беше към своя край, тя преди всичко ме накара да повярвам, че като дом за близо дванадесет милиона души, в този град животът не секва нито за миг! Пъстър и шарен като разноцветна сергия за подправки, напоен с аромата на сочни ориенталски сладкиши и дъх на наргиле, лъскав като сатенена забрадка или изнурен в мрачните погледи на стотиците улични носачи, огласян от шумните викове на ваксаджии и сръчни търговци, този град сякаш никога не заспива!

Денем и нощем, там някъде – на символичната граница между Изтока и Запада, между Европа и Азия, на кръстопътя между минало и настояще, религии и култура, не спира да тупти сърцето на историята. Нищо че казват – историята била наука за миналото… Нали, за да продължаваме напред, е нужно да знаем историята и да се връщаме непрестанно към нея, така както аз пожелах, някой ден да се върна отново тук!

Автор и победител в конкурса на Travel.bg: Николина Милкова, Русе