Вход за потребители и търговци

Alien Registration Card

След седем години в Япония Яна Йовчева е магистър по международни отношения и специалист по суши и сашими. Като се върне в България, ще й липсват не само морските деликатеси, но и приятелите.

Как се чувства една българка сред японци?

Зависи за какъв етап от пребиваването става дума, а зависи и от човека. В началото неизбежно ти се случва онова, което се случва на всеки чужденец – културен шок. Всичко е толкова различно! А и ако не говориш езика, няма начин да не изпиташ трудности от всякакъв характер. На този етап отговаряш напълно на етикета, който ти лепват, като ти издават Alien RegistrationCard. На моменти наистина се чувстваш, като че ли си кацнал на друга планета. Дори и хора, учили японистика, понякога също споделят, че в началото им е трудно. Оттам нататък зависи от личната нагласа – доколко човек е мотивиран да опознае хората и да вникне в начина им на мислене и в принципите, по които се движи тяхното общество. За себе си мога да кажа, че за 7 години, след като научих езика, създадох приятелства и разбрах много неща, се чувствам напълно като у дома си – може би до голяма степен благодарение на японското гостоприемство. Но не говоря за тази служебна маска на любезност, която всеки японец слага механично, защото така е редно, а за искреността и топлината във взаимоотношенията, особено когато си показал колко цениш културата им.

С какво не можа да свикнеш?

За 7 години с всичко се свиква. Това не означава, че няма неща, които да не продължават да ме озадачават или дразнят. Така и не можах да разбера каква е причината в повече от половината variety shows по японската телевизия яденето да е основно занимание. Или пък да приема не особено възпитаните им (по нашите стандарти) хранителни навици, като например как си сърбат супата. Но това са си културни особености и без тях би било скучно.

Какво най-много ти липсваше от България?

Освен бялото саламурено сирене? J Ами, може би нашенското отношение към живота – това никой за никъде да не бърза, да можеш да си седиш в някое открито кафене с часове и да гледаш минувачите, а пък ако ти се допие бира с приятели, да го направиш да се уговаряте една седмица преди това. В Япония всичко е прекалено организирано. На моменти си мисля, че малко хаос няма да им е излишен, за цвят.

Японската или българската кухня?

Когато съм в Япония, ми липсва българската кухня, когато съм в България – японската. Е, по принцип предпочитам нашата храна, но няма японска манджа, която да не мога да ям. Първата година не ядях всичко, може би от предразсъдъци, но сега нямам проблем със суровата риба например – напротив, много обичам суши и сашими. Морските деликатеси ще ми липсват в България.

Какви хора са японците?

Дружелюбни, учтиви, винаги готови да помогнат, пазещи достойнството на другия. Любознателни, отворени към света, непредубедени. Точни, със стремеж да изпипат нещата в детайл, мислят в дълбочина. Не завиждат на ближния, винаги търсят хармония във взаимоотношенията и са доволни от мястото, което заемат в обществото. Живеят според мотото, изписано на един кладенец в храма Риоанджи в Киото: “Уча се единствено да бъда доволен”. Може би това е причината нещата да вървят толкова гладко, поне досега. Разбира се, имат си и недостатъци. Например, от стремеж към хармония, могат в продължение на половин час да увъртат само и само да не ти кажат “не”, да не би да те засегнат. Но това важи само за новодошли гайджин – чужденци, които все още не са се научили да различават нюансите в уклончивите им отговори. А пък високата степен на йерархичност и съзнанието, че винаги има по-висшестоящ, към когото могат да се обърнат, понякога води до бягство от отговорност. Но това май го има и на други места.

Как обичат да си почиват?

На работното си място се трудят неуморно или поне убедително симулират работа. Традиция е да се остава след стандартните осем часа, за да се прави добро впечатление на шефа. Но след 8 вечерта кръчмите са пълни с гръмогласни агитки от колеги, решили да полеят получената премия. Бирата се лее и се напиват много бързо, изнасят речи, пеят с караоке. В почивните дни ходят по увеселителни паркове, играят голф, тенис, бейзбол, футбол… Обичат да си намират повод да се съберат с приятели и да се откъснат от ежедневието. Може би и затова са възприели някои християнски празници като Коледа и Свети Валентин, защото така си намират повод да се нагласят, да излязат, да си разменят подаръци и т.н. Иначе, един типичен и по-тих начин за почивка е да отидат на онсен, минерални бани, където могат да се отпуснат и да си се плацикат в продължение на часове, а след това да се насладят на местните деликатеси. Обичат да пътуват и в чужбина, където им е далеч по-евтино.

Къде ти е било най-интересно?

Колкото и стандартно да звучи – Киото, старата столица на Япония. Това е градът, който всеки турист задължително трябва да посети. Всичко традиционно японско е събрано там. За вкус към съвременната японска култура препоръчвам Токио.

Била ли си по техните курорти?

Да, в няколко. Бих препоръчала плажовете на Окинава – южните тропически острови, и гореспоменатите онсени, които обикновено са разположени в планински местности.

Създаде ли приятелства?

Да, разбира се. Жалкото е, че с някои от тези хора едва ли някога ще се видя, след като се върна в Европа.

С хора от кои националности общува повече?

В началото, тъй като не говорех японски, предпочитах да контактувам с други англоговорещи – европейци, американци, австралийци и други. Също не съм имала проблеми в общуването с хора от Югоизточна Азия като филипинци и тайландци. С китайци и корейци ми беше най-трудно, и досега е така. Но напоследък като че ли имам повече приятели японци. Дори като отида някъде в друга страна, предпочитам да си говоря с японски туристи, а не с европейци.

Разкажи за града, в който си живяла.

Казва се Цукуба, на 50-ина километра от Токио. Университетско градче с множество институти, лаборатории, студенти, професори и изследователи от цял свят. Построено е през 70-те години, след като студентски влияния в Токио принуждават управата му да го премести извън столицата. Като във всеки изкуствен град, в Цукуба трудно ще намериш автентичната атмосфера на някоя стара кръчма, или хора, които да си спомнят какъв е бил животът там примерно по времето на Втората световна война. Но пък мнoгoто зеленина и спокойствието компенсират липсата на разнообразие от забавления. А и човек винаги може да си вземе влака и да е в Токио за по-малко от час.

Какво ще кажеш за Токио?

С една дума, лудница. Доскоро най-скъпият град в света, Токио е смесица от старо и ново, традиции и футуризъм. Най-земетръсната столица. Най-оплетената метро система. Мястото, където човек може да придобие представа за различните аспекти на съвременната японска култура. Тук всеки намира по нещо различно.

С какво ще запомниш Япония?

С възможността, която ми даде да порасна като личност. Не мисля, че бих била това, което съм, ако бях отишла да уча на друго място. Това е една невероятна страна.

Ще си вземеш ли нещо специално за спомен?

Ако става дума за материален спомен, да. Всеки път, като се връщам в България, нося по нещо – кимона, книги, картини, изящни малки предмети и т.н. Иначе спомените са си ми в главата.

Интервю: Миглена Ходжева, Снимки: Личен архив